петък, 13 декември 2024
Начало » Страната » По пътя
Never more „Ентуртранс”


Фото: Ракурс
01 юни 2011, сряда
Кристина Георгиева

Или една автобусна одисея по пътищата на милата ни татковина

Кратката ми почивка в Бургас свърши и вече съм в автобуса за София.

Разположила съм се удобно в чиста и здрава седалка, включила съм си компютъра и ровя нещо в интернет... и се сещам за предпоследното си пътуване от София до Бургас.

Бях подочула, че само „Ентуртранс” все още не са увеличили цените на билетите и за да спестя някой лев, решавам да пътувам с тях. Автобусът тръгва в 22:30 и учтиво ни приканват да се качим. Място 39... къде са табелките с местата... аха... извинете, може ли да се разминем... ами на последните седалки дръжките са изкъртени и не се виждат номерата... Добре, сядам на произволно място до някакво момче. Още автобусът не е потеглил и изведнъж с него бликва непринуден разговор за мачове, боища, възпитание, днешната младеж, мутри и театър. До Горублянското ханче сме обсъдили абсолютно всички наболели теми и вече се унасяме. Но какъв ти тук унес – скоро става ясно, че млад шофьор е възседнал автобуса и все още се обучава. Така разбираме защо от време на време хората откъм пътеката, може би леко задрямали, почти наполовина увисват от седалките си, а другите редуват ударите ту в прозореца, ту в счупената дръжка отпред.

Не щеш ли... о, не, нещо започва да мирише на изгоряло! Смут, шушукане, което накрая прераства в притеснен вик от страна на една дама на средна възраст – „кажете на шофьора, че отзад мирише!”. Светкавично имаме обратна връзка – накладките на спирачките са нови и затова мирише, да не се притесняваме. Успокоени от това, че автобусът не гори, се отпускаме на седалките си, вдишвайки аромата на нови спирачки...

След по-малко от 20 минути спираме да зареждаме. Нещо, което, доколкото съм осведомена, трябва да се прави преди началото на пътуването, при празен автобус. И нещо, което е практика при „Ентуртранс”. Така... потегляме отново, тъкмо набираме скорост и започвам да свиквам с безобразното шофиране, измислям си схема как да застана, че да боли по-малко, и пак спираме на втора бензиностанция. Разменят се някакви чанти, никой нищо не разбира и пак тръгваме. В следващите няколко часа това се повтаря на почти всяка бензиностанция в страната, на няколко крайпътни отбивки или просто така, на самия път. Понякога се качват и пътници, които смирено сядат дори и на стълбите на втората врата. Когато си купувах билета, не бях осведомена какъв е точният маршрут, но с изненада откривам, че тази фирма е изключително всеотдайна и е решила да помогне на всеки пътник, дори и в най-малките населени места по пътя!

Момчето до мен слиза в Стара Загора /слава Богу!/. Веднага заемам мястото му до прозореца, надявайки се, че там ще успея да подремна поне няколко минути, но уви! Оказва се, че от втората врата, която е точно зад нас, духа зверски, точно в бъбреците. Няма да се спи, то е ясно...и опитвам поне да заема някаква по-човешка поза, когато Я виждам. Жълто-зелена, мазна, лепкава, размазала се по цялата седалка и по целия ми задник... Дъвката! Усещам как адреналинът ми се вдига, това е черешката...

„Читирсет минути почивка!”, нарежда някой на развален български по микрофона. Слизаме на обичайното крайпътно заведение в Нова Загора. Там, под звуците на чалга, с полъх на конски фашкии и в прекрасно настроение, се мъча да изчистя гнусотията от себе си, при това без никакви салфетки... Забравила съм ги в големия си багаж, който е заключен долу в багажното, а шофьорите са прекалено заети със своя малък пир – супичка, основно и накрая кафенце – за храносмилане. Чудя се само защо нямат десерт?! Някой подхвърля, че яденето им е безплатно, защото избират точно тук да спрат за почивка. Не знам дали е така...

Обявената 40-минутна почивка се удължава с десетина минути. Нищо, че сме вече с половин час закъснение – кой има бърза работа през нощта... Облепена с тоалетна хартия, със стиснати зъби и въоръжена с нова доза търпение, се качвам отново в любимия автобус. Така, в описаната по-горе атмосфера, криво-ляво докретваме до Бургас, където аз, подредена нетърпеливо отпред до шофьора, заявявам желание да сляза още на „Младост” – втората спирка в града. Самият шофьор не знае коя е спирката, та се налага да събуждаме другия, който дори бълнува някакви думички, но поне успява да му каже коя е спирката преди да я подминем. Изгаряща от нетърпение да сляза от това ужасно приключение и да прегърна родителите си, които ме чакат на спирката през цялото 40-минутно закъснение, аз нервно потропвам с краче... Секунди преди да сляза, чувам загрижения глас на допреди малко спящия шофьор: „Госпожице, имате салфетка отзад на дънките!”.

Бел. ред. Точната дата и час на пътуването се пазят в редакцията.



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

Never more „Ентуртранс”
Дали ако опознаем родината, я обикваме?
Един ден в Браила – близка и далечна
Не всичко е пари в Северозападните Родопи
Прага – град, към който не оставаш безразличен
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част I/
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част II/
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част III/

Компасът на мъдростта

Това, което не може да ме убие, ще ме направи по-силен.
Фридрих Ницше


Българска народна банка
  • usd 1 USD = 1.83457
  • gbp 1 GBP = 2.29396
  • chf 1 CHF = 1.83096

Тераса, 1996
Иван Попов

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2019
Ракурс - повече от новините!