сряда, 21 октомври 2020
Начало » Страната » Изкуство и книги
Национален литературен конкурс “МОРЕТО!” 2020 – Първа награда - Проза


Фото: сдружение "ЛУМЕН"
17 септември 2020, четвъртък
Ракурс

За пета поредна година на 12 септември в Ахтопол бяха раздадени наградите за проза и поезия на Националния литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение “ЛУМЕН”.

До сега конкурсът се провеждаше в рамките на Есенните ахтополски празници “Паламудени вдъхновения и странджански седенки”, но заради извънредната ситуация в страната провеждането на тазгодишното пето издание бе отложено за догодина.

Тричленно жури с председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Вера Петрова прегледа изпратените произведения и награди следните автори:

Категория „ПРОЗА”:

I - Майя Виткова-Косев; София
II - Юри Лазаров; София
III - Йохан Девлетян; Пловдив
Специална награда - Христо Илиев - Чарли; София
Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" - Мария Петкова; Свищов

Категория „ПОЕЗИЯ”:

I - Женя Димова; Казанлък
II - Владислав Христов; Пловдив
III - Демир Демирев; с. Златно Поле
Специална награда - Кръстьо Раленков; Пловдив
Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" - Ненчо Добрев; Ямбол

Отличените автори в категорите „Проза“ и „Поезия“ получават съответно: Първа награда – парична премия в размер на 300 лв. и плакет; Втора награда – ваучер за уикенд в Ахтопол и плакет; Трета награда – 150 лв. и плакет. Има и поощрителни награди. Наградите са осигурени от Кметство – Ахтопол, апартаменти „Sunrise”, галерия „Алтер Его – Ахтопол” и дарители.

За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук). Автор на плакетите е художникът Тихомир Витков.

По традиция "Ракурс" ще публикува всички наградени творби.



НА РАЗКЛОНА

Разказ на Майа Виткова-Косев, отличена с Първа награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза


Влакът потегля в единайсет без десет. Стара, уморена, тъмносиня мотриса, покрита с ръждиви петна, от грес и тъга, гмурка се в тъмнината на пътя. Скачаме в последния миг, крака и жълта китара “Орфей” висват отвън, но моите хора ме хващат. Багажът ни сбран е набързо – носим най-скъпото за всеки от нас, което за нищо няма да ни послужи. Само баща ми не може без голямата, кафява лекарска чанта. Докато е още нова, редовно я глади, “Телешка кожа”, със задоволство съобщава...

Чантата наричаме Телето. Подарък му е от “благодарен пациент”, когото с брат ми ненавиждаме, него пък наричаме “убиец на животни”. Телето е раздуто от изписани с нечетим почерк, преяли с мастило тефтери. Подиграваме се на баща ни, че навсякъде ги носи със себе си, въпреки че са изписани от край до край и сам не може да разчете какво точно е написал. Той развеселено отговаря, че някой ден ще издаде книга от тях. “Каква, речник на чуждите думи?” Нарича ни “нахални лайна”, но грейва в доволна усмивка. Говори за книгата, откакто се помня, значи поне от шест-седем години. Обещава, че ще купи и “Волво” на майка ни с парите от продажбата, нищо, че тя още не умее, а и никога няма да се научи да шофира. Когато го питаме какъв модел е избрал, заявява – Делукс. След години се оказва, че никога не е произвеждано Волво Делукс, но не и според баща ни.

Телето побира целия му свят – слушалки, апарат за кръвно налягане... Той мери кръвното на всеки, който му изглежда малко блед или по-червендалест от нормалното, затова и винаги закъсняваме. За малко да изпуснем влака заради изпитата муцуна на таксиметровия шофьор, който ни докара от “Дружба”, какъв глупак... Телето побира и цял плик с лекарства, ей така, ако се наложи, малка ножичка, за да се изрязват празните гнезда в блистерите, книги по психосоматика, теология (за някакъв Тео?), езотерика, и други, куп ненужни документи, бяла тениска, забравен сандвич със сирене, увит в парче вестник, и грозни бански. Сигурно има и още нещо, но никога не съм стигала до дъното на Телето. Не мога да издържа без въздух толкова дълго, а и ме е страх, че ако падна вътре, ще потъна и няма измъкване... На кой му се плува сам в тъмното?

Натоварваме се на влака. Плътно придърпваме плъзгащата се врата на купето, а баща ми сяда близо до нея, за да плаши хората. Едър е, добър до глупост, но начумери ли се, дори растенията наоколо увяхват. Така става и с жълтурчето на ревера ми, клюмва. И тримата дишаме като локомотиви, а баща ми и кашля, в ритъм с пъшкането на мотрисата. Сигурно тежи поне сто и седем килограма, не влакът, той. След няколко години, когато мине сто и трийсет, ще кашля два пъти повече. И така, един ден просто ще изчезне в кашлицата си, ще се изпари яко дим, но това ще се случи цели двайсет и осем години по-късно, така че да не се натъжаваме все още...

Поуспокояваме се и поемаме дъх. Прозорците на купето се замъгляват от обичта и топлотата, които излъчваме един към друг. И този път се справяме... Баща ни започва да си подсвирква, с което винаги успява първо да ни раздразни, но после и да ни разсмее. Посмиваме се и се умълчаваме.

Брат ми носи тънка, кафява кожена чанта, подобна на тази на баща ни, в която нямаме право да ровим, предупредени сме. Докато е в тоалетната обаче, въпреки протестите на баща ми, проверявам и нейното съдържание – гротескни, но много атрактивни рисунки, тип налудни карикатури, купища изписани с нечетимия му почерк листа, понамачкана цигара – баща ми пребледнява, пълен с клечки кибрит и грозен, тъмносин бански.

В моята чанта има шнорхел, маска, три сандвича с масло, луканка и евтин кетчуп, “Пипи дългото чорапче”, откъснато от зимното ми палто лъскаво копче, кафяви връзки за обувки, носна кърпа с инициалите на майка ни и целия бански, който е носила, когато е била на осемнайсет. Аз съм на девет и ми е тесен. Но това според нея бил лошият пример на баща ни...

Мен, ако питате, сто пъти предпочитам баща ни. Ако някой ги беше провесил над пропаст едновременно и ме беше попитал кого да пусне, щях да кимна към майка ни. Постоянно ми прави забележки и ми разваля кефа. Добре, че не я освободиха от работа и не можа да дойде с нас. То щяха да са едни претенции, то щеше да е чудо. Ама защо не сме в спален вагон, ако сме - няма ли чисти чаршафи в тия миризливи спални вагони, не мога да спя, ако не съм на моята си въглавница, абе страшна история. И последно, ние тримата имаме един общ куфар, в който са ни дрехите, които със сигурност няма да облечем цяло лято. Предполагам, че само ще го отворим, за да не ни е яд, че дори не сме го отворили и толкова. Тя е с три... Облягам се на ръката на баща ни, той ме погалва, прегръща ме през рамото и се унасям.

Будя се сто пъти от нетърпение, ако не на всяка, то поне през една спирка. “Тате, стигнахме ли вече?” “Не, на Ихтиман сме. Чакай, не заспивай, че сме близо до Костенец...”. Тримата излизаме в коридора на влака. Баща ми и брат ми заедно дръпват надолу ръждясалия прозорец на клетата мотриса. Аз сънено мигам с очи, чакаме, докато вятърът брули лицата ни. В момента, в който виждаме светлинките на Костенец в тъмното, и тримата закрещяваме в един глас: “Ура-а-а-а-а!” Баща ни е карал първата си година практика, след като е завършил медицина, в Костенец. Брат ми го помни, аз нищо не си спомням, защото още не съм била родена. Оттогава баща ми не вкусва гъби, защото още на първото му дежурство докарали негов колега и семейството му – съпругата и двете им деца – натровени с гъби, които брали през деня. Не успели да спасят нито един от четиримата...

Баща ми не просто не яде гъби, а забранява дори да ги споменаваме. Изпитан номер, ако искаме да го вбесим, е да зададем въпрос: “гъби в масло?” или “манатарки с ориз?”, ей така, все едно нищо - направо лудва. Аз и брат ми много обичаме гъби, сигурно защото майка ни ги обожава, и когато баща ни го няма, тайно хапваме гъбки и пъшкаме - нали гъбите били тежка храна, казва майка ни. Мисля, че пет години по-късно това ще е сред основните причини за развода на родителите ни – че тя ни дава гъби тайно - но нямам преки доказателства. Зная само, че седем години по-късно майка ни има оранжерия за отглеждане на гъби край София и винаги праща “много здраве” и пакет гъби на баща ни. Не му ги предаваме, май стана ясно защо. Също много обичам гъбена крем супа със сметана...

Подминаваме Костенец и аз се срутвам на седалката до брат ми. Някаква жена се опитва да се настани в купето, но баща ни е толкова едър, че вместо при нас, тя избира да влезе в съседното купе. Там вече са се нагъчкали седем души, като печени чушки в буркан. При нас прозорците продължават да се замъгляват, защото взаимната ни любов е толкова силна, че не остава свободен въздух за дишане. Будя се в Пазарджик и в Стамболийски. В Пазарджик брат ми отива до тоалетна, а в Стамболийски се връща, и двата пъти ме “забърсва”. С баща ми сме наясно, че се бави, защото е пушил смачканата си цигара, но решаваме да не го притискаме, засега. Наричам го идиот, а баща ми ме шляпва и отново закъртвам. В Стара Загора се будя от някакъв невъобразим шум. Огромна небесна резачка разрязва влака на две... Не, оказва се, че баща ни спи и хърка. Брат ми също се буди и двамата го гледаме лошо. Свиркаме му известно време, но накрая се налага да го събудим и да го излъжем, че ни болят коремите. Притеснението му за нас го държи буден чак до Карнобат, където с брат ми по команда се ококорваме. Събужда ни онзи мирис, заради който живеем от лято до лято. Не на бюрек, макар, че и за него даваме и мило, и драго, мирише на море. Да, на някакво пръднало море, но вече се усеща и ние сме на седмото небе от щастие. Баща ни е смазан от умора, но празнично отваря прозореца на купето. Светваме лампите, пускаме радиото и започва лаф. Говорим си, смеем се превъзбудено, а някаква жена ни шътка от съседното купе, но баща ми само изсумтява и тънката преграда между купетата се огъва. Празникът ни продължава чак до Бургас. Часът е 5 и 42. Този път баща ни печели баса – не сме закъсняли нито минута. Сега трябва да го слушаме, да сме послушни, в продължение на цели четири часа заради баса. С брат ми сме навити, после ще му се катерим по главата.

Светата ни троица се изсипва на бургаската жп гара и докато всички останали поспаливо се тътрузят по стълбите, ние вече бодро крачим напред. Бързаме за автогара “Юг”, защото автобусът ни потегля в 6 и 15, а не искаме да пропуснем традиционната закуска. Да не си представяте някакъв блед, варен геврек, мазни банички с боза или недай си Боже кисело мляко с плодове, което редовно ни пробутва майка ни? Докато аз пазя на гарата автобусът да не потегли – миналата година успях да го спра, като се престорих, че са ме изоставили – за да се качат баща ми и брат ми, те двамата бързат за закуската зад ъгъла, до пазарчето. Любимата ни закуска е печена македонска наденица с горчица и кетчуп, и бели, пухкави хлебчета с големината на хот-дог, които купуваме от проверено място. Там ни познават от поне 6-7 години, може и от повече, май не съм била родена тогава. Още като видят внушителната фигура на баща ми и щиглеца до него да се задават, чичо Стамен и жена му, леля Мара, палят скарата. Баща ми намира чичо Стамен за много червен и му мери кръвното, докато той обилно ръси шарена сол върху печената до виненочервено наденица. Кръвното е наред, малко антистенокардин да си купи... Брат ми стърчи до тях и се срамува, но му мирише на хубаво, затова и не се отмества.

Баща ми и брат ми се приближават към мен с “плячката”. Сядаме на пейка с тежки, метални, едри като конски копита крака, в близката градинка и жадно поглъщаме отровната закуска, най-вкусната, която сме яли в живота си (ако не броим омлета с гъби на бай Величко в Бояна). Баща ми блесва с огромно мазно петно на тениската, а брат ми е със сърдита физиономия, защото пръстите му са мазни и лепкави, и не може да си оправи перчема. Автобусът пристига. Докато баща ми мери кръвното на шофьора, наш стар познайник, а в косата му проблясва шарена сол от наденицата, аз отивам да измия кетчупа от лявото си рамо на чешмичката в градинката. Бързам да се върна при тях, когато усещам нещо странно да се стича по главата ми. Над мен изкрещява гларус, заковавам се. Оставил ми е спомен...

Докато брат ми и баща ми се спукват от смях, аз рева с глас. Целият автобус започва да се подхилква, въпреки, че е само шест и десет сутринта, какви идиоти! Баща ми има гениална идея, “сега ще оправим работата”. Вади от Телето одеколон “Парис” и излива половината върху носната кърпа с инициалите на майка ми. След това започва да бърше късметлийското лайно от косата ми. От мен се понася страшна миризма и всички групово ме пращат към задната седалка, защото там имало счупен прозорец и така в автобуса щяло да мирише по-малко. Цялото ми лице се е събрало в една нацупена като кокоше дупе уста... Но не след дълго, когато рейсът изплюва нов облак черен дим на излизане от Бургас, цялата ми същност грейва в усмивка: “Тате, виж морето!” Целият автобус се обръща да го види, все едно, че всички са баща ми. А той, мерейки пулса на някаква непозната, възкръгла дама, само ми смигва и започва да подсвирква една от любимите ни морски песни - “Един гьотферен” - която всяко лято свири на китарата. С брат ми вече не ни е срам от мелодиите му, ето го голямото, най-любимото ни синьо. Час и десет минути в екстаз от безкрайната синева, която ту потъва в храстите, ту изскача като синя лента с бял перчем над жълтите пясъци. Сърцето ми тупа в гърлото, зная, че след мъничко ще се бухнем в него и няма да излезем чак до 14 септември, когато ще се приберем отново в София. А днес е само 1 юли, брат ми вчера завърши осми клас... Опитвам се да сметна колко дни са, но не си спомням дали юли и август са с по 31... “Тате, юли и август...?” Баща ми отговаря още преди да съм завършила кресливия си въпрос – “75 дни!”

Докато баща ми обгрижва непознатите пътници в автобуса, а брат ми записва поредните си мрачни мисли на хвърчащите листа от чантата, очите ми се пълнят със слънце. Миризмата на мръсен гларус с одеколон “Парис” изчезва и вдишвам само морето. Баща ми вече е договорил с щофьора къде да ни остави, точно на разклона, няма да слизаме на автогарата в Китен. Против всички правила, но няма как...

Автобусът изпъшква на едва забележимата отбивка по пътя Бургас-Резово. Минава точно над реката, която се влива на тъмни талази в морето. Над нея стърчат скали, покрити с многохилядна армия - бурени, цветя и храсти, сърдито настърхнали срещу слънцето, чийто перчеми постепенно ще изрусеят и в края на лятото ще отлетят като скандинавци, подхванати от последния бриз.

Над главите ни се стрелкат лястовички и пикира бързолет, а цикадите в налазените от бели охлювчета крайпътни храсти ни посрещат с маракаси, пеят песента на лятото. Тримата се прегръщаме, близо сме! Изкачваме височината и заставаме пред металната порта. Вихра излайва. Първо не ни познава и се озъбва, завира оголените си венци с остри, снежнобели зъби, между решетките и... тогава ни подушва. Цялото тяло на това огромно, тъмнокафяво овчарско куче се запревива от радост. Започва да скимти, а ние се развикваме от възторг да я видим отново, за поредното ни лято заедно. Целуваме я през оградата, докато отвърте не ни чуват. Бай Мавър (да, това е истинското му име, честна пионерска, жена му се казва Марулка, а дъщеря им е Жорка!) слиза по стъпалата на мъничката, бяла къщичка на пазача и отключва портата. С баща ми се прегръщат. Бай Мавър ни чака от вчера, с изстудена до синьо мастика. Двамата с татко остават да се видят, но не, за да му мери кръвното, по-скоро температурата на мастиката…

Аз вече се търкалям по склона надолу към плажа с боен вик “Ура-а-а-а-а-а!”. Брат ми също няма търпение да види морето, но важно крачи след мен, няма да се излага и той, я. Вихра се спуска по мен, настига ме и ме целува където свари. Баща ми ни подвиква да внимаваме и да не влизаме навътре в морето… Прегазвам розариума като гюле, търкулвам се по каменните стъпала към плажа. Вихра ме прескача, брат ми свири с уста да го чакам! Продължавам да се търкалям надолу, право към стълбите, които стигат до плажа, около тях е пълно с цветя. Захлупвам се по лице в пясъка, сякаш след неуспешно ски спускане. Вихра не спира да лае - ах, каква красота! Плажът блести на слънцето с милионите стрити на пясък мидички. Морето е като гладко, синьо-зелено огледало, застинало в закътан, “недостъпен за външни лица” плаж. Нашият плаж! Скалите от двете му страни приютяват гларуси, ловци на миди и рапани, и възрастни нудисти. Дори не си събувам обувките. Мятам се по лице във водата, както съм с дрехите. Носът ми се пълни с морска вода, устата ми грейва в подводна усмивка, а дрехите ми натежават и ме дръпват надолу, към златния пясък на дъното. Тихо е, слънчево... Едно попче ми махва. Изтласквам се нагоре и поемам дъх. След това се разсмивам, а брат ми се бухва по същия начин, облечен. Вихра влиза с нас в морето и лае толкова силно, че чак слънцето потреперва… След още няколко гмуркания, постепенно изоставяме дрехите и обувките, и закисваме, за цели 75 дни… Най-красивото чувство – море!

Оказва се последната ни почивка там, където премина нашето детство. Годината е 1989-а и месеци по-късно започва гоненица с времето за нас, свободните деца, които не разбират от политика и не вдяват от знамена. Времето, което светкавично бързо, изведнъж ни избяга, ведно с нощния влак, онези цикади, с македонската наденица, с гларуса, с Вихра, с бай Мавър, с младостта на баща ни, но най-вече с Морето. Онова море, което ни направи щастливи. През септември, малко преди да се приберем, морето, същото, нашето море, изхвърля на брега си мъртво делфинче. Всички се скупчваме на плажа, за да го видим, всички мълчим. Знаем си, лоша поличба е… Днес плажът още е там, с гларуси по скалите, но е някак празно. Може би в сенките е любимият ни баща, а Вихра не лае, тихо го пази, … Трийсет години по-късно, ние с брат ми все още сме там, и на разклона се маем…



***
Майя Виткова-Косев

Майя Виткова-Косев е родена през 1978 г. в София. Завършва специалност Филмова и ТВ режисура в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” през 2001 г., а през 2009 г. завършва Olswang Business of Film Producer’s Workshop, организиран в сътрудничество между Olswang Business Law Firm и Националното Филмово и Телевизионно Училище (National Film and Television School), Лондон, Великобритания. Работи като асистент-режисьор, кастинг-режисьор и като изпълнителен продуцент за над двадесет 
национални
 и международни проeкта преди да започне да работи независимо.
През 2008 година Майя Виткова-Косев е изпълнителен продуцент на “Източни пиеси” (Eastern Plays) на режисьора Камен Калев. Година по-късно филмът има премиерата си на 62-ия Международен филмов фестивал в Кан, в секция „15-дневка на режисьорите” и е номиниран за „Златна камера” (Camera d’Or). “Източни пиеси” е сред трите филма номинирани за наградата LUX на Европейския парламент, в официалната селекция на Европейската Филмова Академия и е български кандидат за най-добър чуждоезичен филм “Оскар” 2011.
През 2009 г. Майа Виткова-Косев основава компанията “Виктория Филмс”, която продуцира редица успешни късометражни филми и тв серии, но чието oсновно занимание е развитието на полу-автобиографичния дебютен игрален филм на Виткова-Косев “Виктория”.
Световната премиера на филма “Виктория” се състои в рамките на международния конкурс на легендарния Sundance Film Festival на Робърт Редфорд през януари, 2014 г. и е с над 70 международни селекции, 10 награди и е високо оценен от водещи издания за кино, култура и мода.
Виткова-Косев е избрана от European Film Promotion за Продуцент на ход (Producer on the Move) в Кан през 2014 г. и е единствен български участник в EAVE 2017, най-престижната програма за филмово продуцентство в Европа. Майя Виткова-Косев е един от осемте EAVE продуценти избрани за участие в Producer’s Network на фестивала в Кан през 2018-а година.

Филмография
“ВИКТОРИЯ” (2014), игрален – сц., реж. и продуцент

“МОЯТ УМОРЕН БАЩА” (2011), късометражен – съсц., реж. и продуцент
“СТАНКА СЕ ПРИБИРА ВКЪЩИ” (2010), късометражен – реж. и продуцент
“ИЗТОЧНИ ПИЕСИ” (2009), игрален – изпълнителен продуцент

“МАЙКИ И ДЪЩЕРИ” (2006), документален – съсценарист и сърежисьор



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

Малчугани на опашка за автографи от Петя Александрова
Бургас отива на биенале на мозайката в Москва
Анелия Райкова и Стойко Даскалов със званието „млад художник”
Бургаска художничка с награда от Виена
Огнян Петков извая българска Темида
Психолог издаде книга
Букай подари на Бургас притча за истината
Инженер-химик жъне литературни успехи
Холандец преведе Гео Милев
Защо на Запад не познават българската книга?

Компасът на мъдростта

Не вървете след никого, вървете само след себе си.
Буда


Българска народна банка
  • usd 1 USD = 1.83457
  • gbp 1 GBP = 2.29396
  • chf 1 CHF = 1.83096

Тераса, 1996
Иван Попов

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2019
Ракурс - повече от новините!