четвъртък, 26 май 2022
Начало » Бургас » Страната » Изкуство и книги » Море
Национален литературен конкурс "МОРЕТО!" 2021 – Специална награда – Проза

Екатерина Григорова
16 февруари 2022, сряда
Ракурс

Официалното обявяване и награждаване на отличените автори в категориите проза и поезия в шестото поредно издание на Националния литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение “ЛУМЕН”, се проведе на 18 септември 2021 г. в новото артистично пространство на "Галера ah gallery" в Ахтопол.

Жури в състав Митко Новков (председател) и членове Христо Карастоянов и Вера Петрова разгледаха творбите на близо 150 участници и оцениха следните автори и техните произведения в категориите “Проза” и “Поезия”:

Категория „Поезия”:
I награда – Румен Денев, гр. Казанлък - парична премия от 300 лв. и плакет
II награда – Димитър Гачев, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет
II награда – Ина Иванова, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет
III награда – Недялка (Нели) Георгиева, гр. Асеновград - парична премия от 150 лв. и плакет
Специални награди:
Специална – Плакет – Асан Хаджипехливанов, гр. Плевен
Специална – от “Галерa ah gallery” - Петя Павлова, гр. Русе - картина на художника Тихомир Витков и грамота
Специална – от “Галерa ah gallery” - Валентина Дончева, гр. Габрово - картина на художника Тихомир Витков и грамота

Категория „ Проза”:
I награда – Ангел Иванов, гр. Габрово - парична премия от 300 лв. и плакет
II награда – Йохан Девлетян, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет
II награда – Джеки Стоев, гр. София - уикенд за двама в Ахтопол и плакет
III награда – Милен Нанков, гр. Ловеч - парична премия от 150 лв. и плакет
Специални награди:
Специална – Плакет - Екатерина Григорова, гр. Добринище
Специална – от “Галера ah gallery” - Иван Стоилов, гр. Димитровград - картина на художникa Тихомир Витков и грамота
Специална – от “Галерa ah gallery” - Дияна Димитрова, гр. Варна - картина на художникa Тихомир Витков и грамота

За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък намонета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук). Автор на плакетите е художникът Тихомир Витков.


По традиция "Ракурс" ще публикува всички наградени творби.



Разказ на Екатерина Григорова, отличен със Специална награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза












МОРЕТО ТУК

На една неголяма морска скала беше поставена закачалка за дрехи и ключовете ми висяха на нея. Нямаше време за губене, или поне така трябваше да изглежда. Затова бавно измерих с поглед разстоянието до скалата, колкото да придам човешки вид – може би някаква детска игра – на движенията си. После с няколко скока и невиждана друг път лекота се озовах върху хлъзгавата й повърхност с оня танц на доброто разположение на духа, породен не толкова от прелестите на мястото, колкото от обстоятелствата, които правеха така, че то да изглежда по-приветливо, отколкото беше вдействителност.

Погълната изцяло от огъня на въодушевлението, продължавах да скачам от камък на камък с подпалени стъпала, когато изневиделица една едра и почти черна моруна се изстреля от рожденото море и захапа блузата ми с тъпата си уста, увисвайки на нея с цялата си тежест. Изтръпнах цялата, но миг подир това осъзнах, че не усещам нищо: плътта ми беше непокътната, а рибата – напълно беззъба и куха.

От всички страни кънтеше музика – евтина и прочувствена мантра за сърцето и неговите безкрайни предателства. За щастие неколцина възрастни лодкари се оказаха достатъчно несъсредоточени в разговора си, за да ме чуят. Извиках повторно към най-близкостоящия да побърза да откачи рибата от мен. И тогава с глас, който наподобяваше задавен мотор, мъжът избоботи, че ще трябва да изчакаме първо песента на акордеониста да свърши.

Акордеонист ли? Затаих дъх и се ослушах. Не се чуваха звуци на акордеон, само смеещият се плисък на вълни покрай камъните.

В това неудобно положение, надвесена над водата между две скали, с един единствен и отчаян замах на ръката (сякаш парирах атаката на излетяла от нищото водна змия), захвърлих рибата обратно в морето и се изправих. „Не е никак тежка, по-скоро нещастно подута”, помислих, щом моруната потъна и сивокафявата й сянка се изгуби от погледа ми.

Сърцето ми биеше френетично и аз закрачих обратно към заведението, където сигурно ме чакаха. С падането на мрака умората ставаше все по-приемлива и желана, докато мислите неусетно придобиваха някаква тъмна, почти осезаема плътност. Подобно на прибоя на вълните, тя преодоляваше с грохот загражденията и се смесваше с тълпата на увеселителната крайбрежна улица, досущ миниатюра на Брайтън, усилвайки раздразнението от главоболието ми с всяка крачка. Но имаше и нещо топло, нещо задушаващо уютно. Черноморско или несебърско. Под ярките талази на светлината от заведенията вечерта изглеждаше нереално светла.

Разпознах входа на нашия ресторант – в крайна сметка не се бях отдалечила толкова: исках просто да се поразходя сама, докато донесат храната.

Масата ни беше точно до вратата. В това заведение черноморската кухня се поднасяше със специална ракия, първо жълта, после неясно защо (в сънищата човек никога не си дава сметка за невидимата връзка между причината и следствието) тя изведнъж придобиваше цвета на коняк.

Беше минало известно време, откакто бях влязла, когато дългоочакваната звездна трупа, чийто афиш все още висеше килнат на една страна в предверието, нахлу в кръчмата и прекъсна идиотското чегъртане на така наречения ни спор. (Значението му без друго бе станало сега още по-засукано и преувеличено от алкохола.)

След малко бе обявено, че трупата ще чете приказки в проза, и докато собственикът на заведението представяше авторите, един от тях така неприкрито се втренчи в мен, че за миг се изплаших да не би да ме е познал. Този човек със сигурност знаеше нещо. Нещо специално и голямо, за което беше почти решен да ме доближи, ако липсата на свободно пространство помежду ни, или фактът, че е творец, хванат натясно от долнопробния вкус на безславен житейски страх, не му бяха попречили.

Аз танцувах с Ариел. Бях склонила глава на лицето й. Усещах все още съвършената й бебешка кожа. Прохладната и незабравима тюркоазена вода, откъдето идваше.

Не си отивай, Ариел! И ти, принце, който си баща й. Остани поне за малко. Не си ли спомняш, че си обещахме да поговорим?…

Бащата на Ариел се беше впуснал в новия си живот, но онази нощ дойде при нас. Апартаментът ни беше чист, просторен. В градината земята беше внимателно разграфена и подготвена за сеитба. Сложих в една морска ваза стръкове зелен лук, донесен от кръчмата, но майката на принца ми намекна, че не е добра идея да ги поставям там. Принцът имаше друга жена, земна жена. И тогава ми хрумна, че той също е едно от зловещите превъплъщения на Персефона! Днес щеше да е с нас, да види детето си, а утре заминаваше при нея.

Не, мястото ми бе другаде, а това, което се случваше сега, беше само донякъде митът за дъщеря ми. Мит, който принадлежеше на миналото и който щеше да я съпровожда в бъдещето, но не и тук, в настоящето.

Морето, дето свири на фисхармоника...

Не си отивай, Ариел. Ние двете сме едно. Идваме от един свят. Ние сме близначки. Но ти си и наполовина тяхна. Аз не съм пораснала достатъчно, за да живея на земята. Знам обаче, че я обичам. Обичам ви, милите ми.

Още една глътка коняк щеше да ми дойде добре. Мъжът, който приличаше на котарак, сякаш бе прочел мислите ми. Той имаше връзка с доста състоятелна жена и откакто се помнеше, живееше в постоянен страх един ден тя да не го изхвърли.

Най-малко от него очаквах разбиране, ала в градината, където бях излязла за малко на хлад, мъжът услужливо ми подаде чашата си и като се врътна бързешком на пета, потъна обратно в тъмнината на помещението с драматичната лекота, присъща на танцьорите на танго. В онзи момент на малодушна сговорчивост нямаше как да се досетя, че може да ме е взел за сервитьорка (на следващата сутрин нещата поне се изясниха: през деня всичко си идва на мястото).

Почти никога не мислех за развода. Стараех се да гледам напред. Най-тъжното нещо в нашия живот не е раздялата, а че не успяхме да поговорим. Че не можахме да не откраднем гласовете си. Всеки, който някога е обичал, има правото да се сбогува.

Един ден песента на акордеониста ще замлъкне и ние ще се освободим. От безизразното лице на мита – от неговата проклета изменчивост.



– Какво, мислиш, че е някакъв парадокс ли? И защо да е такъв?

(Не, разбира се, че не. Ти изобщо не мислиш. Вие, котараците, умеете само да се препичате на слънце. Но и кой, по дяволите, не прави същото на плажа?)

– Според мен не съществуват парадокси, скъпи. Това трябва да е някаква измишльотина на гърците – нещо като халюцинациите на моряшкия ум, захвърлен сам насред нищото. Там, където започва разкъсването на живота – в най-дълбоката точка на ужаса, който поражда веселието; в страховитата фуния на свистящия и протяжен звук на жаждата за любов. Парадоксът е просто отломък от бурята. Скала, която те подмамва като дрънчи на спасение. Но знаеш ли… – Разбира се, че мога да го кажа по-просто. Не, нищо. Оставù!

Черното море – морето тук – е повече от благосклонно. Леко е като хартия. Леко и сухо.

– Виж, Ариел!... Свих ти още едно самолетче. 


***
ЕКАТЕРИНА ГРИГОРОВА е родена на 08.11.1975 г. в гр. Добринище. Завършва „Новогръцка филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2006 г. защитава докторат по новогръцка литература в СУ „Св. Климент Охридски“, а от 2007 г. е редовен преподавател в департамент „Средиземноморски и Източни изследвания“ при Нов български университет.
Автор е на поетичните книги „Фарадеев кафез“ (2013), „Дъска по мокрия пясък“ (2014) и „Празна зора“ (2019).
Екатерина Григорова е лауреат на Националната „Славейкова награда“ (втора награда) от 2014 г., както и на Националната награда „Биньо Иванов (за принос в развитието на българския поетически синтаксис)” за същата година.



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

На България й е нужна морска стратегия и политика
Български океанолози се борят срещу цунами
Швейцарски българин иска да строи вятърни мелници под вода
Младите обсъждат силата и значението на Черно море
Подводницата „Слава” става музей
Няма подводница, няма и надуваема лодка
Проф. Иван Маразов открива кръгла маса „Морето – граница или врата”
Проф. Маразов: Конференцията да стане международна
19-годишният Найден Спасов спаси Светия кръст
Пак искат да ползват сероводорода в Черно море за гориво

Компасът на мъдростта

Индивидуалността изпъква още по-ясно и придобива още по-голяма релефност, когато трябва да твори в условни граници.
Игор Стравински


Българска народна банка
  • usd 1 USD = 1.83457
  • gbp 1 GBP = 2.29396
  • chf 1 CHF = 1.83096

Тераса, 1996
Иван Попов

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2019
Ракурс - повече от новините!