10. НЛК “МОРЕТО!” - Втора награда

понеделник, 11 май 2026

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Изкуство и книги » Море
10. НЛК “МОРЕТО!” /Сдружение Лумен/ - Втора награда - Проза

Добрина Костадинова (вляво) и Ина Иванова
Фото: Сдружение "ЛУМЕН"

25 октомври 2025, събота

Ракурс

Наградите на 10-ото юбилейно издание на Национален литературен конкурс “МОРЕТО!” бяха раздадени на 12 октомври в галерия “Galera ah Gallery” в Ахтопол.

Жури в състав: Митко Новков (председател), Ина Вълчанова и Ина Иванова, разгледа и оцени творбите на над 200 участници и присъди 14 награди:

Ето кои са лауреатите:

Специална награда "Георги Ингилизов” - Петър Чухов – гр. София

Специална награда “Христо Карастоянов" - Любов Кронева – гр. Бургас

Категория "Проза"

Първа награда - Екатерина Григорова, гр. Добринище

Втора награда - Добрина Костадинова, гр. Айтос

Трета награда - Алберт Бенбасат, гр. София

Награда "Винаги море" - Майя Виткова-Косев, гр. София

Награда от Galera ah gallery - Ирина Пожарицкая, гр. Елена

Категория "Поезия"

Първа награда - Петя Цонева, гр. Габрово

Втора награда - Нинко Кирилов, гр. София

Трета награда - Ренета Бакалова, гр. Пловдив

Награда "Винаги море" - Бончо Къров, гр. Казанлък

Награда от "Galera ah gallery" - Живка Иванова, гр. Бургас

Награда от "Galera ah gallery" - Биляна Димова, гр. София

Награда от Черноморски институт - Ева Гочева, гр. София

Отличените автори в двете категории получават:

Специална награда "Георги Ингилизов” - парична премия от 1000 лв. и пластика

Специална награда “Христо Карастоянов” - парична премия от 1000 лв. и пластика

Първа награда - парична премия от 300лв. и плакет

Втора награда - почивка за двама в Апартаменти Sunrise - Ахтопол; ваучер за 2 нощувки и плакет

Трета награда - парична премия от 150 лв. и плакет

Награда "Винаги море" - плакет

Награда от Galera ah gallery - грамота и картина

Награда от Черноморски институт - парична премия от 200 лв. и грамота

Автор на плакетите и грамотите на конкурса е художникът и сценограф Тихомир Витков. Скулпторът Борис Борисов е автор на пластиката към Специалната награда „Георги Ингилизов“, а скулпторът Петко Йорданов – автор на пластиката към Специалната награда „Христо Карастоянов“. Александър Телалим (художник) e автор на картините към наградите от “Galera ah Gallery”.

По традиция “Ракурс” ще публикува всички наградени творби.

ВТОРА НАГРАДА - ПРОЗА - Добрина Костадинова

БЛЕСНА̀

Рибарят заметна въдицата, дръпна дълго от цигарата и докато бавно издишваше лютивата отрова от гърдите си, затегли наобратно. Един малък карагьоз се мяташе безпомощно накрая ѝ. Внимателно го отстрани от кукичката и го пусна в кофичката до себе си. Ако не беше първата рибка, щеше да я върне обратно, но сега тя носеше със себе си късмета за деня и той свъсено поклати глава. Повтори движението.

Вече не влизаше с лодката в морето. Беше разбрал, по трудния начин, че това не е за сам човек на неговата възраст. Една ранна утрин, преди няколко години, когато морето вреше от паламуди, проклетия мотор на лодката се развали. Докато другите пълнеха корубите на своите с риби, той се мъчеше да я подкара наобратно, а течението го влачеше навътре и навътре. Не потърси помощ. Първо не искаше да пречи на другите да ловят, после го досрамя, че е оставил двигателя в такова състояние, накрая когато се отчая, разбра, че батерията на телефона му е заминала, също като двигателя. Седна безпомощен в старата лодка, която вече не бягаше навътре, а спокойно се носеше по вълните и морето бавно я връщаше обратно към брега. По пладне го видяха от едно туристическо корабче, излязло за разходка, и го издърпаха до кея. През тези няколко часа рибарят разбра, че вече не може да влиза сам. Нямаше сили да се опре на морето и то деликатно го беше предупредило да върже лодката на брега и да се откаже.

Първоначално, всяка сутрин слизаше при лодките да изпраща другите. Все се намираше някой да му махне с ръка да се качи и така се чувстваше отново част от това голямо нещо, морето. Пълнеше гърдите си със сол, а душата със синева. Пък и му подаряваха по някоя риба.

Една сутрин се успа. За първи път от както се помнеше, не влезе в морето. Въртеше се сам из малкото дворче пред къщата и се чудеше какво се прави преди обяд. Там в ъгъла, потънала в паяжини, намери малката зелена кофичка, в която слагаха рибките, когато преди много години водеше сина си да мятат въдиците от кея. Ходиха няколко пъти, но синът му изобщо нямаше интерес към това занимание. Скучаеше и мрънкаше. Докато един ден момчето отказа да стане от леглото толкова рано, а рибарят почти насила го завлече към морето. На кея, в яда си, синът му ритна силно кофичката и тя падна в морето. Бащата с мъка я извади и с още по-голяма мъка се въздържа да не го нашамари. Тогава за първи път се разсърди на сина си. Синът му не обичаше морето и тогава за него това беше непростимо.

И точно тогава, докато мяташе за втори път въдицата, се появи момчето. Слабичко и русоляво дете, с приятен летен загар. В ръката си държеше отхапана филия, намазана с нещо кафяво отгоре. Застана до рибаря. Той леко се отдръпна, защото в този момент мяташе въдицата към морето. Цигарата димеше, захапана в устата му и димът изведнъж се ориентира така, че се насочи право към детето. То сбърчи луничавото си носле, но не се отдръпна. Но се отказа да отхапе от филията. Рибарят забеляза това с недоволство. Две цигари само си позволяваше на ден. И сега това лапе тука… Загаси огънчето с два пръста и я прибра зад ухото си. Така постояха в мълчание докато кофичката бързо се пълнеше със сребристи рибки. Накрая, изсипа улова в една торбичка и я подаде на момчето. То вече беше изяло филията и внимателно, като съкровище, пое торбичката. Погледна с блеснал поглед право в очите на рибаря и се засмя. При това показа две хубави, така хубави, трапчинки, а сърцето на стареца подскочи и обърка ритъма си. Момчето се обърна и хукна по кея. Там накрая, рибарят едва сега видя - на една пейка беше поседнала млада жена.

Прибра се в празната си къща. Преди, когато жена му беше жива, даваха стаи на курортистите. Имаше една весела компания, която ги посещаваше всяко лято. Носеха в двора и душата му с весела глъчка, а той винаги ги изпращаше с няколко паламуда и две три бурканчета сладко от смокинята на двора. Мъжете понякога излизаха с него за риба, а децата им му викаха чичо Митко и специално за тях носеше рачета от морето.

Смокинята в двора го посрещна натежала от плод. Преди правеха сладко. У тях заприличваше на консервна фабрика. Съседките и жена му сядаха на малките трикраки столчета, около голямата тава и горяха пръстите си с лепкавата амброзия, пълнейки с нея бурканчетата. Дворът замирисваше на райско място, целият град ухаеше така, а те се смееха и облизваха капките. Рибарят и сега, докато гледаше смокинята, усещаше мириса на тези отминали времена..

После тя си отиде и той спря да отваря къщата си за гости. Беше сам, но не беше самотен, щом още можеше да вади лодката си. Докато и лодката не го предаде. Той си даваше сметка, че и тялото му го е предало, но предпочиташе да се сърди на старата Лили, така бе кръстил лодката, отколкото на себе си.

И ето сега, това хлапе, как върна спомените, как разбута дъното на душата му и вдигна пясъка от дъното ѝ.

Не говореше със сина си. Мъчеше се сега да си спомни от кога.

Един ден, около третата годинка на детето, разбраха с жена си, че не обича вкуса на рибата. Тогава ли му се разсърди? Не, не…Тогава си мислеше, че е още малък. Много деца като малки не обичаха риба. После прояждаха. Но не и синът му. Не прояде.

Когато се опита да го научи да плува, той почти се удави. Глезеше се, мислеше си рибарят. Но не. Колкото пъти и да се мъчеше, по какъвто и начин, синът му отказваше да плува. Тялото му потъваше като камък право към дъното. Накрая детето толкова се уплаши от това непрекъснато давене, че престана да влиза въобще във водата. Тогава ли му се разсърди? Не, сякаш не беше тогава.

Не проявеше никакъв интерес към риболова. След онази злополучна сутрин, когато ритна такъмите от кея, Рибарят реши да поизчака още малко и да го качи на лодката. Ставаше му лошо. Повръща, докато не го свалиха на брега. Щом стъпи на земята и се оправи. Тогава ли му се разсърди….По скоро се разочарова от сина си…

Цяло лято момчетата търчаха след лодките и използваха всеки удобен случай да се качат на нещо, което да ги вкара навътре в морето. Само не и синът му. Стоеше в къщи превит над книгите си, дори до плажа не слизаше. Не че му се сърдеше тогава, просто не го разбираше. Все пак беше отличен ученик и не създаваше никакви проблеми в училище.

После замина да учи в английската гимназия. Налагаше се да заживее сам на квартира, толкова малък, едва на четиринадесет. Рибарят се опита да го уговори да остане в местното училище, но не му се сърдеше, че иска да учи езици. Виждаше накъде отива света. Момчето първо се прибираше през седмица. После само за ваканциите. И тогава не му се разсърди. Трудно се пътуваше през онези времена, а и синът му имаше доста за учене, което разбираше.

Обаждаше се по телефона понякога. То и телефон нямаха и звънеше на служебния телефон на майка си, която беше домакин в кметството. Тогава май започна да общува повече с нея и съвсем рядко с баща си. Рибарят не се сърдеше, защото жена му разказваше подробно всеки техен разговор, дори понякога му беше досадно, защото тя обичаше да го повтаря по няколко пъти, до следващото обаждане.

Денят с изтърколи тежко и вечерта се спря в рибарската кръчма. Там, в задния двор на Ставрос, под лозите, туристи не се допускаха. Мастиката се наливаше на око, доматите бяха от градината на самия собственик, а рибата – каквото е останало непродадено от сутрешния улов.

– Митак, - махнаха му от една маса в ъгъла. - Ела, седни при нас.

Той също махна, придърпа един стол и седна. Веднага му сервираха обичайното.

– Ха наздраве! – малките стъклени шишенца се събраха в центъра на масата, издадоха кухия звук на мастика и после се изляха в сгорещените гърла.

Душата на рибаря се отпусна, както се отпуснаха и всички останали души на масата, че и в заведението. Разговорите винаги се въртяха около улова сутринта, ремонта на лодките и накрая се превръщаха в информационен бюлетин за живота в градчето. Жените с право наричаха кръчмата на Ставрос „Клюкарницата“. Което не беше обсъдено там, то сякаш не се беше и случило. Нищо не оставаше скрито след третата мастика под лозите. Рибарят знаеше това и се опита да си тръгне преди този момент.

– Чакай, чакай, - Ставрос го спря преди да се измъкне. – синът ти е пристигнал, а нищо не казваш. Как е, какво ще прави с този хотел там?

Рибарят сви рамене като си даде небрежен вид:

– Каквото се прави с хотел, сигурно…

– Стига, Митак, до кога няма да му говориш на момчето? Да не мислиш, че ще векуваш? Ето, с детето е дошъл…То ясно, че хотелът ще тръгне, ама ти кога ще спреш да се въсиш, ей това, не е ясно…Ти защо му се сърдиш изобщо?

Последният въпрос го застигна в гръб, на улицата и Рибарят остави мракът да го скрие от всички тези стари досадници. Само от него самия не можеше да го скрие пустата тъма.

Утрото не дойде бързо. Онзи въпрос, забит в гърба му като кама, го болеше. Мъчеше се да се сети. Кога истински се разсърди на сина си!

Когато завърши Английската гимназия с отличие, синът му кандидатства и го приеха да учи право в Софийския Университет. Беше през онази гладна и нестабилна година на политически кризи, пари като вестници и „зима“. Но той се гордееше със сина си. С жената стегнаха коланите до последната дупка, за да може момчето да учи. Две години учи, дори изкара стипендия за успех. После замина за Америка. Едва събраха парите за студентската бригада. Продаде старата вила на Резово за жълти стотинки. Надвиваше се, че на бригадата момчето му ще спечели добри пари и ще си помогне да завърши образованието.

А той не се върна. Ожени се там за една американка, без да им каже, без да ги пита. Не я доведе, а сам остана там. И не се прибра петнадесет години. Първо пращаше снимки. На американката, на къщата, после на внучето. После с жена си пускаха компютъра и там се взираше в очите му, за да разбере щастлив ли е. Защото думите определено бяха лъжовни. Искаше да разбере сина си. Не, не, вече отдавна не очакваше, че той ще поеме мрежите от него, но да зареже образованието си и да избяга чак в Америка, това не го беше очаквал.

Когато за първи път се прибра след толкова години, едва намери време да се види с родителите си. Беше сам, без семейството си. Разказа им, че са пред развод. Така рибарят не видя никога нито снахата американка, нито внука си на живо. Жената му страдаше тихо и вечер бършеше сълзите си, тайно от него. И пак не му се разсърди. Какво да се сърди…То и за сина му беше сигурно мъка.

Иначе добре беше. Работеше. Печелеше хубави пари. Имаше фирма за строителство. Показваше им снимки на новите си сгради.

Минаха още няколко години и момчето му се прибира. Установи се в Бургас. Рибарят се зарадва, че ще е наблизо. Много зает беше обаче, рядко минаваше. Едва стигна навреме за погребението на майка си. Иначе организира всичко. И всичко плати. Рибарят и тогава му се разсърди. Та нима нямаше той пари да погребе жена си, че този синковец да го направи и то така показно, че да видят всички колко е заможен и да го приказват. „Хубаво погребение! Той, синът ѝ го плати!“. Какво да му се сърди! Ковчегът беше от скъпите, истинско ложе за милата му жена, а плочата… на снимката беше като жива.

Рибарят отметна завивките и стана. Време беше да помята въдицата на кея, за да разсея облаците. И тогава пак го видя. Мъничка фигура, със синьо панталонче, бяла ризка и развята от сутрешния бриз, руса косица. Момчето вече беше там и го чакаше. Рибарят се поспря, после мълчаливо застана до малкото човече и заизважда такъмите. Днес филиите с кафявото отгоре бяха две. Сините очи го погледнаха развълнувано и му подадоха едната. Рибарят също така мълчаливо я пое и захапа. Филия с шоколад! Не беше лошо. Той облиза една троха, закачила се на горната му устна, а момчето се засмя.

Накрая, когато слънцето се вдигна високо и Рибарят сложи край на мятането, момчето го дръпна за ръкава и му посочи прибиращите се от улов лодки. Двамата гледаха шествието, чак докато и последната лодка влезе в пристанището, засенчили очите си с длан по един и същ начин.

– Нали знаеш, че си моят дядо? – попита малкият преди да се затича към жената, която и тази сутрин търпеливо го чакаше на една странична пейка.

– Е, знам…- каза на себе си Рибарят. Очите му странно заплуваха в солена вода.

Малко след смъртта на майка си, вече поостарелият му син, се ожени отново. Сякаш не можа да избърза малко и да я зарадва. От друга страна, не знаеше дали не е станало по – добре. Момичето, за което се ожени, беше младо, неприлично младо. И беше внучка на едни от рибарите, на Антата. Този път го поканиха на сватба, но той не отиде. Неприлична му изглеждаше цялата тази работа. Недостойна. Тогава май нещо се разсърди, или се заинати…

Дълго време Антата не му проговори. Докато не се роди внукът. Тогава дойде с едно шише смокинова ракия, седна на масата в двора. Свали си кепето и избърса очите си. Рибарят донесе две чашки и също приседна до него.

– Добро ти е момчето, - каза Антата. – Добре живеят.

После пиха за внука. За малкия Димитър пиха.

Внукът виждаше от време на време, през лято, когато снахата го водеше. После три години не бяха идвали. Синът му имаше обекти в столицата и цялото семейство се премести там.

Рибарят вървеше прегърбен към дома си и не можеше да се сети. За какво беше сърдит на сина си. За кое не му беше простил… и тогава ги видя пред дома си. Жената с момчето стояха отпред на улицата, седнали по детски на тротоара.

– Пак сме ние… - младата жена неуверено се усмихваше, – питахме се с Митко, дали пък нямаш някоя въдица за него…много иска да се научи…

И тогава Рибарят сякаш омекна. Така се видя в собствените си очи - омекнал. Помълча и отвори портата на дворчето, махна с ръка да влезнат. Малкият се отскубна от ръката на майка си, хвана го за ръката и повече не го пусна.

– Дядко, татко ми каза, че си имал лодка…каза ми, че си влизал в морето навътре и си бил най-добрия рибар…Имал си мрежи и дори сам си ги правел…Каза, че си вадел, ей такива риби..

Момчето разтегна ръце. После погледна сериозно Рибаря, а сините му очи, досущ като на баща му и като на дядо му, блестяха:

– Искам да ме научиш! Искам да съм рибар като теб, Дядко. И мога да плувам.

После извади от джоба на панталона си нещо.

– Тате ми я даде – внимателно отвори дланта си и показа съкровището си.

В ръката му лежеше малка блесна̀ „рибка“, направена от самия Рибар за сина му преди повече от четиридесет години.

Старецът се разсмя, с него се засмяха и момчето, и майка му. А из двора се разнесе омайващия мирис на сладко от смокини.

Добрина Костадинова е родена през 1971 г. Живее и работи в гр. Айтос.

Обича да разказва истории, а морето е голямата ѝ любов.

Има публикувани шест разказа в Алманасите на българската литература на Издателство "БУКВИТЕ", а през декември 2024 г. излиза дебютният ѝ сборник "РАЗКАЗИ".

Ключови думи: Национален литературен конкурс МОРЕТО!, Ахтопол, Добрина Костадинова, Втора награда проза, Сдружение Лумен

Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

На България й е нужна морска стратегия и политика
Български океанолози се борят срещу цунами
Швейцарски българин иска да строи вятърни мелници под вода
Младите обсъждат силата и значението на Черно море
Подводницата „Слава” става музей
Няма подводница, няма и надуваема лодка
Проф. Иван Маразов открива кръгла маса „Морето – граница или врата”
Проф. Маразов: Конференцията да стане международна
19-годишният Найден Спасов спаси Светия кръст
Пак искат да ползват сероводорода в Черно море за гориво

Компасът на мъдростта

...законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.
Христо Ботев